Забързан аз по улицата крачех, от зор и болка тихичко си плачех.
Със ситни стъпки бавно приближавах – и да не се наакам тайно се надявах!
Понякога с подскоци и прибежки, туширах хитро напъните тежки.
И “гълъбчета” пусках и салюти – защо ги ядох тия чушки люти?!
Накрая не сдържах се, гледм ниша, но сепнах се – “С какво ще се избриша?!”
Огледах се, край мене все елхички, наострили за моя гъз бодлички!
Добре, че златна есен бе настала и с мека шума почвата застлала.
Приклекнах тихо, мина всичко гладко, не го усетих, беше много рядко.
Огащих се доволен и олекнал, от туй що бях направил зорлем клекнал.
Ех, златна есен беше, капеха листата и аз оставих диря на Земята...
